Ако някога забравя

Припомни ми кой ден сме!  Коя е годината? Какво направихме с отминалото време? Разтърси раменете ми, Забравих си името – силно в лицето ми го изкрещете!   Ако си затръвгвам, ме заключете! Ключа изхвърлете нощем в градината! После отново ми припомнете кой съм, какъв съм и че още ме има!   Ако някога забравя, че обичам да пея – китарите и виковете през нощта – припомнете ми кой съм, за какво живея и бедрата нежни около моя врат.   Мечтите ми смели – и тях припомнете! А също и сълзите, и какво обещах. Ако някога пак реша да избягам, ми припомнете какъв всъщност бях.   Ако някога забравя, че обичам да пея – китарите и виковете през нощта – припомнете ми кой съм, за какво живея и бедрата нежни около моя врат.   Припомни ми кой ден сме!  Коя е годината? Пловдив, 22.06.2025 *бележка за франкофони: В контекста на „...et les cris“ (виковете) „mes plus belles conneries“ (моите най-красиви глупости) и „ce pour quoi je frémis“ (това, от което трептя), смятам че идиомът"Les jambes à mon cou" е използван от ZAZ като съзнателна игра на думи с еротична конотация, а не просто в смисъла на българския идиом "духвам с вятъра" и затова е преведно като "бедрата нежни около врата ми"

 

Ослепена от нощта

Аз ослепях от светлините на нощта.

Очи разтърквам, пълни със карфици.

Тук, като Пиеро, те чакам 100 лета,

и в смъртоносна близост са колите.

А ти дойде и си подсвиркваш.

 

Аз ослепях от светлините на нощта.

Подритвам шумно тенекиена кутия.

Обичах те. Изгубих си ума.

На дрейф съм, като кораб без кормчия.

А ти дойде и си подсвиркваш.

 

Аз ослепях от светлините на нощта.

Кажи, харесваш ли живота си в момента

или по склона по инерция се спуска?

А само в пепелника пепелта,

напомня за нощта ни, без закуска.

Животът влак е, а завоите са нелепи.

Но ето, малка гара предстои.

Сърцето ми вземи във своите шепи!

 

Аз ослепях от светлините на нощта.

Прощален танц. Ръка към теб протягам.

Тук, като Пиеро, те чаках 100 лета,

А ти дойде и си подсвиркваш.

 

(ZAZ - Eblouie par la nuit)

Пловдив, 21.06.2025

ИСКАМ ДА СИ ТУК

 Та значи, ти си мислиш, че ще можеш

от Ада Рая да откъснеш;

студените стоманени огради

далеч от нивите зелени да отблъснеш?!

Та значи, ти си мислиш, че ще можеш,

Успешно фалша да разпръснеш?

И щастието ще намериш,

а болката си ще прекъснеш?

 

А те дали ще са съгласни

Героите с призраци да разменят?

И срещу шепа топла пепел

дървета те дали ще донесат?

А ти самият размени ли пътеката ни през войната

за шефско място в просешкия низ?

Какво предлагаш на пазара –  Уютът хладен, каменист?

Че кой желае вместо огън да има вледеняващ бриз!

 

О, колко искам да си тук!

Със теб сме две изгубени души

В аквариум плуващи без звук,

година след година. И не спираме

да тъпчем опознатата земя.

Но само стари страхове намираме.

О, колко искам да си тук!

Roger Waters, Wish you were here (1975)

Превод: 2 декември 1996, София

Снобарско кимоно

Сгушен във снобарско кимоно,

Обкичвам се със накити от дим.

Намерил сигурност в копринените гънки –

говоря без маска, без грим.

Невидими сълзи, пресъхнали някога,

сълзи – никотинови петна.

Спасявам се само във своите думи,

от тях помъдрявам. Жестока шега!

 

Сгушен във снобарско кимоно –

коприна и златни илици –

утринен кошмар препуска

във колабиралите ми зеници.

Духът на безверемнно детство възкръсва,

да изповяда своя грях

пред този бежанец – осиротял

от неверие, мъка и страх.

 

Спасявам се само във храма.

 

Derek William Dick (a.k.a. Fish), Pseudo Silk Kimono (1985)

Превод: 6 април 1998, София