Зимният дъжд

***

Зимният дъжд се оплаква
от тъмната нощ
и студеното време
на моя прозорец затворен.

Чука настойчиво.
Моли се. Стене.
В душата ми иска да влезе.
Сълзите ми иска да вземе.

Кълне се, че вемно
техен съпруг ще е -
благ и покорен.
Реки обещава от мляко и мед.

Но моите сълзи безмълвно блестят -
отдавна са късчета лед.


София, март 1997

Все по-дълги са моите нощи

***

Все по-дълги са моите нощи.
Все по къси са моите дни.
И сънят невъзможен разкош е -
кък със рана в душата се спи?

Твоите каменни устни докоснах
с мойте устни и лед ме обви.
Любовта е пчела медоносна
и умира, ужилвайки ни.

София, април 1997

Животът е театър без публика

***

Животът е театър без публика -
прашни декори, помръкнала сцена.
А входът - по лична преценка.
Цена на билета не е обявена.

И всеки ден - по един нов афиш.
И всеки ден - по една премиера.
Много роли и маски смених
и себе си как сега да намеря?

София, септември 1997

ПРИКАЗКА

Каляска от злато не притежавам
и нямам крилати коне.
За пира тържествен във Вашия замък
пристигнах, пътувайки със БеДеЖе.

И с рокля побрана в черупка от орех
едва ли ще мога да Ви даря.
Но дрехата само ненужно би скрила
прекрасната Ваша снага.

И бик тригодишен с рога позлатени
не водя за жертвен оброк.
Донесох Ви понички с кисело мляко.
Пък аз ще гаврътна бирок.

Но май досадих Ви със свойта визита
и позволете ми да си вървя.
Студент и принцеса не са подходящи
за приказка. Че ще стане една...

София, септември 1997

ПОЧТИ ЕРОТИЧНО

Разстилам се.
Разтапям се.
Потъвам -
под ноктите ти,
драскащи ме нежно.
Прегръщам те.
Гърдите ти целувам.

А ти прошепваш чуждо име...
Грешка?!

София, септември 1997

Докосвам те по рамото

***

Докосвам те по рамото.
Целувам те по устните.
Сърцата ни преплитат се
всред делнична безумственост.

Усмихваме се. Знаем си -
не ще ни разделят
пространство, време, митове
за грях, за нощ, за смърт.

Дори, когато няма те,
аз вътре в мене чувствам те.
Докосвам те по рамото.
Целувам те по устните.

София, октомври 1997

ШИЗОФРЕНИЧНО

Целувам те.

Целувам те.

Заспиваш.

И сгушваш се

на дясното ми рамо.

Лежиш

върху гърдите ми - отляво,

завивайки ме

с топлото си тяло.

Прегръщам те.

Прегръщам те.

Бълнуваш.

Насън проплакваш

и крещиш: "Защо!?".

Не спиш.

Ресниците ти сбират

от тъжни сълзи

бисерно свесло.

Разкъсах се.

Разкъсах се.

Но колко

ще трае мойто тържество -

Душата в две души превърнах,

но тялото е пак едно.

Страхувам се.

Страхувам се,

че утре

това ще може да ни раздели.

Обичам те.

Обичам те.

А ти?

А ти?

София, октомври 1997