Разговор с муза

Добре дошла. Не стой на прага!

Ела до мене! Поседни!
Виж, черното не ти приляга.
Не, не – дантелите ги остави. 

Какво ще пиеш – вино, водка,
или коктейл със гренадин?
Мезето? - Лучец и сельодка,
а за закуска - Аналгин. 

Да, напълнял съм. Заседях се.
Неее! Хич не съм и помъдрял.
Щастлив съм, да(!), че пак видях те,
преди съвсем да стана бял. 

А ти къде се поизгуби?
С кого прекарваше нощта?
Смути се май, че имаш други?
Недей! Нали не сме деца. 

Наздраве, нека да си кажем!
И пак от мен: добре дошла!
Защо си тук – ще си покаже!
Не му мисли, а пий сега!

30.12.2019

Не е слон в боа (... по мотиви от Екзюпери)

Лисицата веднъж ми каза
(ей там, под кръглата луна),
че щом опитомил си някой,
си отговорен след това.
Щом трябва да стоиш във мрака
с пламтяща буза, с плачеща душа,
не се надявай друго, че те чака.
Това е шапка, не е слон в боа.

Да, ревността е може би полезна -
напомня ни, че розата боде,
че крехка е и иска грижа.
Напомня ни, че имаме сърце.
Но ударите не са просто ревност,
а крясъкът е жив кошмар.
И става често, все по-често:
шамар, обида, после пак шамар.

Синдромът "Стокхолм" е известен.
Това е, да, "опитомен".
Но не е грижа, не е обич.
Със страх заспиваш всеки ден.
Да, синината на врата си
за малко ще прикриеш с шал.
"Маркираното тук е мое!" -
това е ясният сигнал.

Но синините са подвижни.
И скачат под очите. Срам.
И сълзи. После - сухи сълзи.
Лисицата ми каза: Знам,
самият ти опитомен си.
Ще има втори, трети, еН-ти път.
Но давай обич, искай обич...
Не стой безкрай на кръстопът!

20/12/2019, София