Красива си.
Обичам да те
гледам.
И мога да те
гледам с часове.
Събличам те.
Със поглед те
събличам.
Гърдите. Ханша.
Целите нозе.
Докосвам те.
Полека те
докосвам.
Треперя - ето -
сякаш съм дете.
Целувам те.
По устните. Във
края.
И те прегръщам
здраво със ръце.
Обичам те.
Вулгарно те
обичам.
Обичам те със
цялото сърце.
Завинаги.
Болезнено.
Банално.
Ще бъда тук.
Дано го разбереш.
22.03.2021, София
Измина приблизително година
В която счупен бях. Но се събрах.
Не можех да работя. Ни да мигна.
Светът ми срина се. Изгубен бях.
Но после те намерих. Не отричай!
Въздушни кули смело построих.
Бях Малък принц. Любим? Обичан?
И книга на мечтите сътворих.
Поисках прошка, но не я получих.
От твоето мълчание разбрах:
Ненужен.
Непотребен.
Нежелан.
И всичко се превърна пак на прах.
София, 16.03.2021
Не мога да си купя любовта ти
с подаръци или с букет цветя.
Звъня. Не отговаряш. Игнорираш.
А виждам, че си с телефон в ръка.
Загубих те. Дали въобще те имах?
Целувка. Спирка... като на шега.
Усмивката ти. Блясъкът в очите.
Кажи ми, Обич, бяха ли игра!?
Сънуваш друг. И нямаш пеперуди.
А времето тече като река.
Не мога да спечеля любовта ти,
но стих не пречи да ти посветя.
Не прося обич. Страст не се купува.
Подаръкът ми беше от душа.
Щастлив съм, ако знам, че си щастлива.
Това е. Толкоз. Сбогом за сега.
София, 13.02.2021
Лека нощ!
Пак заспивам
със мисъл за теб.
А в съня ми
поне ме прегръщаш.
И е пролет.
Дори се държим
за ръце.
И в дома си със
теб се завръщам.
Добро утро!
Бързо скачам да
правя кафе.
(Във чинийката
слагам бисквитка).
Но те няма.`
Просто...
отново е ден.
И мълчим. Доста
глупава битка.
Ти кървиш.
Имаш прорезни
рани от друг.
Аз лежа -
на парчета
разкъсан.
Недоверие.
Страх. А и малко напук.
Но животът
лети. Отлетява.
Аз те искам
сега!
И до мен. Ето
тук!
Лека нощ...
И заспивам.
И се появяваш...
13/01/2021
Изчезна пак. Отново се изгуби
със уикенда и зимната мъгла.
Със друг ли си? Откри ли пеперуди?
Или присвита плачеш някъде сама.
Разбирам те без думи. Само поглед.
Разбирам свитата от страх душа.
Но ако все пак вярваш във съдбата,
ела и ми кажи:
"Здравей!". Сега!
24/25.11.2020
Сърцето си ти дадох без лъжа.
Без тайни.
Без фалшиви обещания.
Планирана спонтанност.
Без цветя.
На спирката - целувка и признание.
Не съм красив.
Ни мургав. Ни висок.
(Знам - обичайните предпочитания).
Но мога да съм верен -
чак до гроб.
Бих те целувал до последното дихание.
Не съм ни умен,
нито сръчен,
Ни - богат.
(И много други "нито", знам
това).
Но съм грижовен. И отдаден.
Запознат - с най-нежните милувки на
страстта.
Стоя пред теб с разкъсана душа.
Предаден от приятел.
Без терзания.
Но лоша дума няма да река.
Ръка не вдигам.
Нямай колебания!
Мълчиш.
Усмихваш ми се. До кога?
Изчезваш. Идваш.
Просто - разкажи ми.
От месеци не мога да заспя.
Кога гъсениците стават какавиди?
Обичаш рози.
Всякакви цветя.
Но с мен в стомаха нямаш пеперуди.
Сърцето си ти дадох, без лъжа.
Къде си? Как си?
Пътя ли изгуби?
Или намери го,
но с някой друг.
Това ли ще е? Вече
ще сме чужди?
Аз всичко бих
разбрал,
но не мълчи.
Ела! Гушни се! Смей се! Поплачи!
София, 16/11/2020
Поех на път без първите петли
с кафе в ръка да
седна да изчакам.
От изгрева
сърцето ми кърви.
След залеза се
лутам сам във мрака.
Душата ми е
празна. Кухина –
раззинала от
буреносен вятър.
Панелен вход.
Заключена врата.
Кондом в тревата мазно
се подмята.
Мълчим. Стоим в
ужасна тишина.
В стомаха вече
няма пеперуди.
Гняв. Похот.
Просто суета?
Не мога да отгатна
твойте нужди.
Добре ли си?
Заспиваш ли сега?
Душата ми ехти от
празнотата.
Без срам. Без
чувство за вина.
Това ли ще е все
от тук нататък?
На ъгъла застанал
„Малък принц“
говори нещо тихо
със змията.
Глупак. Наивник. Не
е слон в боа,
а е история по-стара
от земята.
26/10/2020
Сърце рисуваш в пясъка с ръка.
И мило име вътре ще напишеш.
Не знам обаче аз ли съм това.
Не вярвам още пак, че ме обичаш.
И аз съм като мечката - кърви,
от стореното, но ще ми премине.
Обидата остава. Разбери,
за нея ще ми трябва друго биле.
Наивната и чистата любов ги няма.
Избягаха със феите от мрака.
"Сега съм друг, макар един и същ..."
Ти недоверие пося. Какво очакваш?
Букетите със Еньови цветя посърнаха.
А слънчогледът дълго плака.
Без угризение. Без грам тъга.
Виж, името му - още е във чата.
Разбирам. Зная. Хиляди сълзи
от мен си плакала със всяка клетка.
И пръстенът го няма. Но гори
ръката от престъпената клетва.
Не съм слепец. И множество врати
дори към непознати те очакват.
Аз те приех. Но продължаваш да държиш,
резервни ключове от няколко палатки.
Сърце рисуваш в пясъка с ръка.
А после с крак набързо го замазваш.
Ще трябва повече, а не една вълна.
За бягство плана трябва да забравиш.
Посрещнах много изгреви без теб.
Изпратих много залези -
като в реклама.
Направих снимки - цял фототапет.
Красиви са, но не съвсем.
Защото теб на тях те няма.
Написах много стихове за теб.
Сърцето си ти дадох -
без измама.
Душата ми се сви до бучка лед.
Уж близо си, седиш до мен.
Но всъщност все едно те няма.
Откраднати целувки във кола.
Държа ръката ти,
а с другата шофирам.
Навсякъде си с мен -
в сърцето, в мисълта.
Но сам в дома си се прибирам.
7 юли 2020
Земята поти се и облаци
плачат.
Облачна случи се май
пролетта.
Кратка. Открадната. Като
целувка
за сбогом, в спряла за
малко кола.
Калните локви в парка
прескачам.
В бистрите - шляпам. Като
деца.
Хора минават. "Луд ли
съм?" - питат.
А аз крадешком те държа за
ръка.
Забързани. Свъсени. И
омърлушени.
Край мене минават стотици
лица.
А аз се усмихвам. Тука си.
Пролет е.
Преражда се вярата във
любовта.
