Просто намигване

Аз съм просто намигване
в твоята трезвеност.
Аз съм повод за размисъл
върху чаша сира.
                                                           
Аз съм дим от цигара
И изгубена девственост.
Аз съм улика. Умисъл.
Къс горчива луна.

Ти си спомен за бъдеще.        
Ти си делнична празничност.
 Изкушение. Помисъл
 с тюркоаз и пера.

Аз докосвам душата ти
Страстно и чувствено.
Ще намериш ли смисъла? 
 Que Será, Será!

Февруари 2015

Колибри

Колибрито не спи. Не трепва.
Притулило се е във мрака.
Но сърчицето му тупти.
1000 удара. И чака.

Прикрил ли съм отровен шип?
Ще го пронижа ли в сърцето
или след сладкия нектар
от страст ще затрептят крилете?

Колибрито е вцепенено.
С отворени очи сънува.
Но сърчицето му трепти.
Очаква пролетна целувка.

февруари 2015

Сутрешно кафе

Неусетно час-два отлетяха

В топъл разговор, с чаша кафе.

За квартирата, и за децата,

За уроците, за живота въобще.

Аз се чудех дали да ти кажа,

Но таксито ти вече дойде,

И остана така, като тайна:

Аз дори не обичам кафе.

15 Август 2014

Фата Моргана

***

Ти си Фата Моргана.

Ти си детски мираж.

Лъчезарна, засмяна –

пубертетски типаж.

И си винаги млада

със подстриган бретон,

и с очи тъй големи,

и с усмивка „милион“

Аз от 20 години

Нямам спомени с теб.

Имах срещи, раздели…

И квартири подред.

Със прекрасна съпруга,

С малък син, с дъщеря;

Награден „за заслуги“

и оплют без вина.

Аз съм много различен –

укротен, помъдрял,

понатрупал  умора,

тук-таме побелял.

И живея щастливо –

Сбъднах своите мечти.

Имам дом, и семейство,

и кариера дори.

А жената в съня ми

е застинал пейзаж:

със бретон и без бръчки –

странен детски мираж.

Будапеща, октомври 2014

Паралелна вселена

Сутрин ставам по първи петли

Две филийки намазвам със „крема“

И погалвам две руси глави –

„пет минутки“ оставям да дремнат.

Със колата откарвам ги сам

На училище и на градина.

Ще ги взема обратно оттам

Щом денят безвъзвратно отмине.

После в офиса сядам и пак

нос в монитора сънен забивам.

И изтривам поредния спам,

Че вселена там нейде загива.

Някой някъде – умен физик„

Е открил „паралелна вселена“

Образува се тя от „преди“

И от множество лоши решения.

Позамислих се малко – уви

Май живея в такава вселена.

Щом децата откарвам в зори

А по тъмно чак после ги взимам.

Щом не мога дори на обяд

До жена си да седна, да хапна,

А нагъвам „форнети“ на крак –

Вечно срокове гледам да грабна.

Щом на плажа съм, уж се пека,

А колега припряно ми пише:

„Променихме два реда. Сега.

Гледай бързо да реагираш!“.

Паралелна вселена е тук.

Моят свят е безкрайно различен:

Ден изпълнен със детски смях,

Обед заедно със мойто момиче.

А следобеда вместо кафе,

Вместо дълга работна среща,

Си лежа със мохито в ръце

А морето е хей там отсреща.

Моят свят се побира едвам

В двайсет дни през годината дълга

А останалото е уви

Паралелна вселена. И мъка.

 18.08.2014

Малката русалка

Морето я изхвърлило край плажа –

Русалка с пиърсинг и татуирани гърди.

Краката й обути във кубинки.

От водката – помътени очи.

Усмихва ми се мило, по русалски,

С ръцете нежни страстно ме прегъръща.

Навежда се към скута ми и ето:

Започва тихичко, любовно... да повръща.

18.08.2014

ПРОЛЕТ

Южният вятър
разби с крак вратата -
сумрака разбърка
в студената църква.
Димът от тамяна,
стреснат, простена,
в абсидата сви се от страх.
Свещите лумнаха с нови молитви.
Молитви за грях.

София, март 1998

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Хапваме риба,
с мискет я поливаме,
и си говорим за разни неща.
Стаята е с букети препълнена.
В тортата свещи игриво трептят.

Леко замаян, вдъхвам парфюма ти.
Добре че и аз не изпратих цветя!

София, 25 март 1998

Разминавания

Нашите срещи са кратки, случайни -
по кръстопътища, мостове,
в речни канали.
Никакви спирки.
Никакви гари.
Нямат една магистрала
нашите прашни съдби.

Влака, във който пътуваш, изпуснах.
Ти пък билет не намери за моя.
Седнах до друга,
а ти - до някой.
Пейзажът разми се
с високата скорост.
Изчезна ликът ти в обратна посока.
Довиждане.
Сбогом.


София, декември 1995

Зимният дъжд

***

Зимният дъжд се оплаква
от тъмната нощ
и студеното време
на моя прозорец затворен.

Чука настойчиво.
Моли се. Стене.
В душата ми иска да влезе.
Сълзите ми иска да вземе.

Кълне се, че вемно
техен съпруг ще е -
благ и покорен.
Реки обещава от мляко и мед.

Но моите сълзи безмълвно блестят -
отдавна са късчета лед.


София, март 1997

Все по-дълги са моите нощи

***

Все по-дълги са моите нощи.
Все по къси са моите дни.
И сънят невъзможен разкош е -
кък със рана в душата се спи?

Твоите каменни устни докоснах
с мойте устни и лед ме обви.
Любовта е пчела медоносна
и умира, ужилвайки ни.

София, април 1997

Животът е театър без публика

***

Животът е театър без публика -
прашни декори, помръкнала сцена.
А входът - по лична преценка.
Цена на билета не е обявена.

И всеки ден - по един нов афиш.
И всеки ден - по една премиера.
Много роли и маски смених
и себе си как сега да намеря?

София, септември 1997

ПРИКАЗКА

Каляска от злато не притежавам
и нямам крилати коне.
За пира тържествен във Вашия замък
пристигнах, пътувайки със БеДеЖе.

И с рокля побрана в черупка от орех
едва ли ще мога да Ви даря.
Но дрехата само ненужно би скрила
прекрасната Ваша снага.

И бик тригодишен с рога позлатени
не водя за жертвен оброк.
Донесох Ви понички с кисело мляко.
Пък аз ще гаврътна бирок.

Но май досадих Ви със свойта визита
и позволете ми да си вървя.
Студент и принцеса не са подходящи
за приказка. Че ще стане една...

София, септември 1997

ПОЧТИ ЕРОТИЧНО

Разстилам се.
Разтапям се.
Потъвам -
под ноктите ти,
драскащи ме нежно.
Прегръщам те.
Гърдите ти целувам.

А ти прошепваш чуждо име...
Грешка?!

София, септември 1997

Докосвам те по рамото

***

Докосвам те по рамото.
Целувам те по устните.
Сърцата ни преплитат се
всред делнична безумственост.

Усмихваме се. Знаем си -
не ще ни разделят
пространство, време, митове
за грях, за нощ, за смърт.

Дори, когато няма те,
аз вътре в мене чувствам те.
Докосвам те по рамото.
Целувам те по устните.

София, октомври 1997