Депресия

Няма те.

Някъде, сгушена в себе си,

криеш се,

бягаш,

от мен и света.

Тъжна.

Самотна.

В развлечена тениска

търсиш домашен уют.

Тишина.

 

Някой небрежно разбил е сърцето ти.

Аз ли бях?

Той ли бе?

Или не го знам?

Можеш да дойдеш.

Да ми разкажеш.

Без да те съдя.

Без страх и без срам.

 

Бил съм там.

Празен.

Объркан.

Отчаян.

Предаден.

Излъган.

И подигран.

Във огледалото – призрачна сянка

и тук съм уж,

но винаги някъде другаде,

в тълпата от хора - но някакси сам.

 

Така че, разбирам те.

Ще те почакам:

седмица, месец или цял сезон.

Но имаш ръцете ми,

рамото,

плещите...

Да, и сърцето.

Във бурите мога да бъда подслон.

Мога с ръцете си да те издърпам

и после в прегръдка да те държа.

На рамото можеш да си поплачеш.

Ще те погаля и утеша.

На плещите твоя товар ще поема,

докато си стъпиш пак на крака.

А пък сърцето (знам, малко банално) -

ще те обича и след смъртта.

 

11 юни 2022

Най-странните сънища

Най-странните сънища често са с теб.

Яхнали жаби, в речни канали, 

хапваме облаци вместо памук.

И после, разбира се, дракони галим.

Мажем се с тиня, като с течен сапун.

Душът е лесен - това сме разбрали -

трябва ни само розов мамут,

да го нахраним със патладжани.

Шарени. Весели. Пълни с любов.

Усмихната. Грееща. Ти ме прегръщаш.

"Обичам те" - шепнеш ми, все пак е сън

и най-невъзможното лесно се случва.

София, 8 май 2022

Почти като приказка

Принцесата бе свикнала преди

да се разхожда с всякакви жабоци:

високи, ниски, често със бради,

светици или такива със пороци.

Отраснала във двора на Кашчей,

привикнала на криво огледало,

прасенце, вместо принц-свинар,

избра принцесата, в комплект със кречетало.

Затворен в замък един Малък принц,

с годините във Звяра се превърна.

Две рози - нежни, с мънички бодли -

под стъглен похлупак обгърна.

"Къде е Звярът?" - питате. Умря.

Жабоци пак принцесата привиква.

С един от тях след бала окъсня

и в крайна сметка се превърна в тиква.

София, 21.04.2022 

*** (Обичам те нежно...)

Обичам те нежно

и чисто.

По детски наивно.

И те сънувам поредна нощ.

Усмихната.

Тъжна.

Понякога плачеща.

С пижама.

Облечена.

И по бельо.

Целувам косата ти.

Целувам сълзите.

И устните -

в крайчеца,

невинно (почти).

И те прегръщам.

И е толкова хубаво,

докато будилникът не иззвъни.

 

А после?...

В просъница,

спъвам се в чехлите.

Няма те.

Няма надежда дори,

сутрин до мен да си, щом се събудя.

Но пак се усмихвам.

Нощем - заспя ли,

знам, че отново ще се появиш.

София, 18/04/2022

Поне на сън

Сънувах те.

Не, нищо еротично

и нищо, от което те е срам.

Прегърнахме се -

при случайна среща

във кафене.

Къде ли?

Ами... сън. Не знам.

 

Не бе сама, разбира се.

Логично,

аз също не бях влязъл сам.

Прегърнахме се.

Силно, но все пак - платонично,

и дълго, дълго - но до там.

 

А ти мълча - като русалка малка,

излязла на разходка с твоя принц.

"Добре си значи" - тихо ти прошепнах -

и ти изпърха с мигли, с нежен грим.

 

Събудих се усмихнат. Макар  - Ето,

сънят стопи се като розов дим.

Но ти все още ми се гушиш във сърцето.

А аз поне на сън съм твой любим.

 

23 февруари 2022

Валентинка, ver.2/2022

Да, липсваш ми,

но няма да ти го напиша.

Ти знам, че нямаш интерес,

към стиховете ми,

към нежността,

Към нищо,

което да те свърже с мен.

 

И казваш ми, че скъп съм ти,

Но виждам,

че вече спрях за теб да съществувам.

Обичам те, но ще го премълча.

Макар че искам,

цяла нощ да те целувам.

 

Начало ново.

Всичко се забравя.

Но ти помни: огромен е светът,

А в моето сърце гори огнище,

за теб,

ако изгубиш своя път.

  

14.02.2022, Хисаря

ИСКАМ ДА СИ ТУК

 Та значи, ти си мислиш, че ще можеш

от Ада Рая да откъснеш;

студените стоманени огради

далеч от нивите зелени да отблъснеш?!

Та значи, ти си мислиш, че ще можеш,

Успешно фалша да разпръснеш?

И щастието ще намериш,

а болката си ще прекъснеш?

 

А те дали ще са съгласни

Героите с призраци да разменят?

И срещу шепа топла пепел

дървета те дали ще донесат?

А ти самият размени ли пътеката ни през войната

за шефско място в просешкия низ?

Какво предлагаш на пазара –  Уютът хладен, каменист?

Че кой желае вместо огън да има вледеняващ бриз!

 

О, колко искам да си тук!

Със теб сме две изгубени души

В аквариум плуващи без звук,

година след година. И не спираме

да тъпчем опознатата земя.

Но само стари страхове намираме.

О, колко искам да си тук!

Roger Waters, Wish you were here (1975)

Превод: 2 декември 1996, София

Аз си мислех, че зная какво е любов

 Аз си мислех, че зная какво е любов:

Изгрев сниман за теб край морето;

Тиква печена с мед, кроасан с шоколад,

Искрен разказ и стих със кафето.

 

Книга-приказка има с комикс за нас;

И дантелен бралет щом си тъжна;

Без бележка – букет, поднесен в утринен час;

И моментът във който безкрай те прегръщам.

 

„Лека нощ“ в полунощ (и дори ако спиш);

„Добро утро“ и разговор просто така;

Совиньон на балкона... А ти пак трептиш,

мойте устни до твоите щом реша да допра.

 

Но разбирам, грешал съм. И нищо не знам.

Любовта не е страст, нито нежност и грижа.

А е болка от твоята липса. И сам

ще мълча – с буца в гърлото и жарава в очите.

 

София, 8-9 ноември 2021

Снобарско кимоно

Сгушен във снобарско кимоно,

Обкичвам се със накити от дим.

Намерил сигурност в копринените гънки –

говоря без маска, без грим.

Невидими сълзи, пресъхнали някога,

сълзи – никотинови петна.

Спасявам се само във своите думи,

от тях помъдрявам. Жестока шега!

 

Сгушен във снобарско кимоно –

коприна и златни илици –

утринен кошмар препуска

във колабиралите ми зеници.

Духът на безверемнно детство възкръсва,

да изповяда своя грях

пред този бежанец – осиротял

от неверие, мъка и страх.

 

Спасявам се само във храма.

 

Derek William Dick (a.k.a. Fish), Pseudo Silk Kimono (1985)

Превод: 6 април 1998, София

* * * (Не се сърди...)

Не се сърди,

че идваш във съня ми,

че си до мене всяка нощ.

Аз скитник съм

и прося любовта ти.

И ставам чак досадно лош.

 

Да, груб съм –

да ухажвам не умея –

не съм Венециански дож.

Но ти смили се

и не си отивай –

бъди поне в съня ми гост!

 

Пък аз ще те нахраня до насита

със ласките на своята душа.

Ще пиеш от страстта ми преоткрита.

Успях ли вече да те изкуша?

Или нощта

отново ще остане пуста,

а ти ще си в друг нечий сън.

Мен – скитникът –

В сърцето си ще приютиш ли?

Или отново ще нощувам вън

 

23 март 1996, София

Моят Дон Кихот

Той умира по няколко пъти на ден

Във борбата със чуждите вятърни мелници.

Но с кръвта си придава и вкус, и цвят

На стандартните блудкави делници.

 

Зведна вечер.

Палатка на морския бряг.

И прегръдка край лагерен огън –

Във века на глобалния онлайн свят

са безумия, раждащи присмех и злоба.

 

„Свободата е най-скъпоценното нещо“ * –

Непрестанно повтаря идалгото в мен.

И в борбата със чуждите вятърни мелници

Аз умирам по няколко пъти на ден.

 

29 юни 1998, София

* Сервантес, М. "Дон Кихот": II,30

Боли

 

Боли.

Мълчанието ти е толкова болезнено.

Душата ми се свива, свива, свива.

Боли.

Сърцето ми кърви - посечено.

Но, като роза, ти си мълчалива.

 

Боли.

А аз не знам

с какво успях така да те уплаша.

Дали ме виждаш като стъклен похлупак?

Или като гъсеница - космат?

Боли.

Не искаш ли да ти разкажа?

 

За нощите прекарани без теб.

За празните завивки на дивана.

За всеки стих на тебе посветен.

Сгреших.

Но не разбрах в какво.

И само спомен за целувка ми остана.

 

Мълчиш.

Не отговаряш.

Любовта красива е, когато е взаимна.

Но обич е дори това, че ти мълчиш,

А аз не спя.

И ме боли.

Боли.

Нали?

29.10.2021, София

Студено

 

Студено.

Студено.

Толко' студено, че в мигом замръзнах от студ.

Погледът - празен и с малко презрение:

"Този какво прави отново тук?!".

 

Бягаш във ъгъла,

обвита в мълчание.

Явно е, ясно е - обичаш друг.

Тяло сковано от напрежение.

Бледа си, някак.

Не ме изпращаш -

сигурен признак, че вече съм чужд.

 

Странно е.

Тъжно е.

Обич ти нося.

За теб се тревожа: "Как си сега?"

Месеци свита.

Година мълчание.

Звъня, но не вдигаш...

Остана ми кошница сухи цветя.

София, 21.10.2021

Любов от разстояние

Оставих любовта на пейка в парка.

Разрошена. Разплакана. Сама.

Признавам, уморих се да те чакам

и нощем да не мога да заспя.

"Едно кафе" е казват кратко време.

Но вечност е, щом пиеш го със друг.

И друг щом може с поглед да те гали.

А аз отчаян да те чакам тук.

 

Оставих любовта на терминала.

С букет от неизпратени цветя.

Тълпа от маски шумно преминава.

Помахах. Гол. Но пак не ме видя.

 

А всеки полет пътници си има.

Различни класи - същото кафе.

И Принцът на Екзюпери замина.

Дано поне се чувстваш по-добре.

 

Оставих любовта на празна спирка.

Целунахме се. Помниш го. Нали?

А после някак всичко се обърка.

А после всичко някак си се промени.

 

Сбогувам се, но знам че ще ми липсваш.

И всъщност липсваш ми и в този миг.

"Любов от разстояние" - сюрреализъм,

като картина на Рьоне Магрит.

 

София/Братислава, 29.09.2021

Упрекваш ме, че съм мечтател

Мечтая за ръцете ти, обвити

и с пръсти сплетени зад моя врат.

За ноктите ти - с нежен лак покрити,

които да ме драскат пак и пак,

докато по бедрата те целувам,

а ти трептиш и даваш знак:

"Ела! Бъди във мен! Люби ме!"

Лежим така от изгрев чак до мрак.

 

Мечтая за очите ти, щастливи,

усмихнати, че будиш се до мен.

Кафе и кроасани, със целувка -

начало на един прекрасен ден.

Море и слънце. Погледът ти грее.

Косата ти блести като сатен.

Упрекваш ме, че съм мечтател,

а аз от теб съм просто запленен

София, 6 юли 2021