Лисицата веднъж ми каза
(ей там, под кръглата луна),
че щом опитомил си някой,
си отговорен след това.
Щом трябва да стоиш във мрака
с пламтяща буза, с плачеща душа,
не се надявай друго, че те чака.
Това е шапка, не е слон в боа.
Да, ревността е може би полезна -
напомня ни, че розата боде,
че крехка е и иска грижа.
Напомня ни, че имаме сърце.
Но ударите не са просто ревност,
а крясъкът е жив кошмар.
И става често, все по-често:
шамар, обида, после пак шамар.
Синдромът "Стокхолм" е известен.
Това е, да, "опитомен".
Но не е грижа, не е обич.
Със страх заспиваш всеки ден.
Да, синината на врата си
за малко ще прикриеш с шал.
"Маркираното тук е мое!" -
това е ясният сигнал.
Но синините са подвижни.
И скачат под очите. Срам.
И сълзи. После - сухи сълзи.
Лисицата ми каза: Знам,
самият ти опитомен си.
Ще има втори, трети, еН-ти път.
Но давай обич, искай обич...
Не стой безкрай на кръстопът!
20/12/2019, София
