ИСКАМ ДА СИ ТУК

 Та значи, ти си мислиш, че ще можеш

от Ада Рая да откъснеш;

студените стоманени огради

далеч от нивите зелени да отблъснеш?!

Та значи, ти си мислиш, че ще можеш,

Успешно фалша да разпръснеш?

И щастието ще намериш,

а болката си ще прекъснеш?

 

А те дали ще са съгласни

Героите с призраци да разменят?

И срещу шепа топла пепел

дървета те дали ще донесат?

А ти самият размени ли пътеката ни през войната

за шефско място в просешкия низ?

Какво предлагаш на пазара –  Уютът хладен, каменист?

Че кой желае вместо огън да има вледеняващ бриз!

 

О, колко искам да си тук!

Със теб сме две изгубени души

В аквариум плуващи без звук,

година след година. И не спираме

да тъпчем опознатата земя.

Но само стари страхове намираме.

О, колко искам да си тук!

Roger Waters, Wish you were here (1975)

Превод: 2 декември 1996, София

Аз си мислех, че зная какво е любов

 Аз си мислех, че зная какво е любов:

Изгрев сниман за теб край морето;

Тиква печена с мед, кроасан с шоколад,

Искрен разказ и стих със кафето.

 

Книга-приказка има с комикс за нас;

И дантелен бралет щом си тъжна;

Без бележка – букет, поднесен в утринен час;

И моментът във който безкрай те прегръщам.

 

„Лека нощ“ в полунощ (и дори ако спиш);

„Добро утро“ и разговор просто така;

Совиньон на балкона... А ти пак трептиш,

мойте устни до твоите щом реша да допра.

 

Но разбирам, грешал съм. И нищо не знам.

Любовта не е страст, нито нежност и грижа.

А е болка от твоята липса. И сам

ще мълча – с буца в гърлото и жарава в очите.

 

София, 8-9 ноември 2021

Снобарско кимоно

Сгушен във снобарско кимоно,

Обкичвам се със накити от дим.

Намерил сигурност в копринените гънки –

говоря без маска, без грим.

Невидими сълзи, пресъхнали някога,

сълзи – никотинови петна.

Спасявам се само във своите думи,

от тях помъдрявам. Жестока шега!

 

Сгушен във снобарско кимоно –

коприна и златни илици –

утринен кошмар препуска

във колабиралите ми зеници.

Духът на безверемнно детство възкръсва,

да изповяда своя грях

пред този бежанец – осиротял

от неверие, мъка и страх.

 

Спасявам се само във храма.

 

Derek William Dick (a.k.a. Fish), Pseudo Silk Kimono (1985)

Превод: 6 април 1998, София

* * * (Не се сърди...)

Не се сърди,

че идваш във съня ми,

че си до мене всяка нощ.

Аз скитник съм

и прося любовта ти.

И ставам чак досадно лош.

 

Да, груб съм –

да ухажвам не умея –

не съм Венециански дож.

Но ти смили се

и не си отивай –

бъди поне в съня ми гост!

 

Пък аз ще те нахраня до насита

със ласките на своята душа.

Ще пиеш от страстта ми преоткрита.

Успях ли вече да те изкуша?

Или нощта

отново ще остане пуста,

а ти ще си в друг нечий сън.

Мен – скитникът –

В сърцето си ще приютиш ли?

Или отново ще нощувам вън

 

23 март 1996, София

Моят Дон Кихот

Той умира по няколко пъти на ден

Във борбата със чуждите вятърни мелници.

Но с кръвта си придава и вкус, и цвят

На стандартните блудкави делници.

 

Зведна вечер.

Палатка на морския бряг.

И прегръдка край лагерен огън –

Във века на глобалния онлайн свят

са безумия, раждащи присмех и злоба.

 

„Свободата е най-скъпоценното нещо“ * –

Непрестанно повтаря идалгото в мен.

И в борбата със чуждите вятърни мелници

Аз умирам по няколко пъти на ден.

 

29 юни 1998, София

* Сервантес, М. "Дон Кихот": II,30

Боли

 

Боли.

Мълчанието ти е толкова болезнено.

Душата ми се свива, свива, свива.

Боли.

Сърцето ми кърви - посечено.

Но, като роза, ти си мълчалива.

 

Боли.

А аз не знам

с какво успях така да те уплаша.

Дали ме виждаш като стъклен похлупак?

Или като гъсеница - космат?

Боли.

Не искаш ли да ти разкажа?

 

За нощите прекарани без теб.

За празните завивки на дивана.

За всеки стих на тебе посветен.

Сгреших.

Но не разбрах в какво.

И само спомен за целувка ми остана.

 

Мълчиш.

Не отговаряш.

Любовта красива е, когато е взаимна.

Но обич е дори това, че ти мълчиш,

А аз не спя.

И ме боли.

Боли.

Нали?

29.10.2021, София

Студено

 

Студено.

Студено.

Толко' студено, че в мигом замръзнах от студ.

Погледът - празен и с малко презрение:

"Този какво прави отново тук?!".

 

Бягаш във ъгъла,

обвита в мълчание.

Явно е, ясно е - обичаш друг.

Тяло сковано от напрежение.

Бледа си, някак.

Не ме изпращаш -

сигурен признак, че вече съм чужд.

 

Странно е.

Тъжно е.

Обич ти нося.

За теб се тревожа: "Как си сега?"

Месеци свита.

Година мълчание.

Звъня, но не вдигаш...

Остана ми кошница сухи цветя.

София, 21.10.2021

Любов от разстояние

Оставих любовта на пейка в парка.

Разрошена. Разплакана. Сама.

Признавам, уморих се да те чакам

и нощем да не мога да заспя.

"Едно кафе" е казват кратко време.

Но вечност е, щом пиеш го със друг.

И друг щом може с поглед да те гали.

А аз отчаян да те чакам тук.

 

Оставих любовта на терминала.

С букет от неизпратени цветя.

Тълпа от маски шумно преминава.

Помахах. Гол. Но пак не ме видя.

 

А всеки полет пътници си има.

Различни класи - същото кафе.

И Принцът на Екзюпери замина.

Дано поне се чувстваш по-добре.

 

Оставих любовта на празна спирка.

Целунахме се. Помниш го. Нали?

А после някак всичко се обърка.

А после всичко някак си се промени.

 

Сбогувам се, но знам че ще ми липсваш.

И всъщност липсваш ми и в този миг.

"Любов от разстояние" - сюрреализъм,

като картина на Рьоне Магрит.

 

София/Братислава, 29.09.2021

Упрекваш ме, че съм мечтател

Мечтая за ръцете ти, обвити

и с пръсти сплетени зад моя врат.

За ноктите ти - с нежен лак покрити,

които да ме драскат пак и пак,

докато по бедрата те целувам,

а ти трептиш и даваш знак:

"Ела! Бъди във мен! Люби ме!"

Лежим така от изгрев чак до мрак.

 

Мечтая за очите ти, щастливи,

усмихнати, че будиш се до мен.

Кафе и кроасани, със целувка -

начало на един прекрасен ден.

Море и слънце. Погледът ти грее.

Косата ти блести като сатен.

Упрекваш ме, че съм мечтател,

а аз от теб съм просто запленен

София, 6 юли 2021

Deja vu

Аз съм мъж, на когото ще можеш

за опора до край да разчиташ.

Но умът ми покой не намира,

а сърцето ми е разбито.

 

Аз съм честен и прям. Доверчив бях.

И безкрай ме обиждат лъжите.

Не посегнах. Не ти се развиках.

Но пресъхнаха, мила, очите.

 

Прошка? Първия път вече дадох.

Но сега за глупак ли ме взимаш?

Ако с мен нямаш никаква радост,

Не ми казвай, че ме обичаш.

 

Ти си млада, красива и умна.

И мъжете, разбирам, привличаш.

Но това не е приказка вече,

нито "любов" може да се нарича.

 

Всеки път във живота си има.

Някои, знам, чак до гроб се обричат.

Но това не е нашият случай.

Deja vu е. Съжалявам, момиче.

 

София, 11.06.21 

Спомен

Самотната бутилка совиньон

ме гледа насълзена в полумрака.

Отпивам. Споменът за теб

приседнал на балкончето ме чака.

 

Обратен кадър в забавен каданс.

Прегръдка. Не знаех, че е последна.

Не ме игнорираш... Дали?

Кога беше тук и с любов ме погледна?

 

Нима не виждаш – мястото до мен

е празно от хиляда километра.

А си в сърцето ми на всеки път.

И виждам те – където да погледна.

 

Да, липсваш ми. Без теб съм съкрушен.

И ти единствена ме знаеш без преструвки.

Привърши виното. Един нов ден.

И ето го началото – целувка.

Сливен, 11 юни 2021

БЕЗ ТЕБ

Мълчиш. Изчезваш за пореден път.

„Усмихвай се!“ – за сбогом ми поръча.

Без теб безкраен е дори мигът.

И в карусел не спирам все да тъпча.

 

Не ми остави тишина. Крещя,

докато пея тъжни песни.

Без теб съм кух. И ето ме – кънтя.

Душата ми я няма. Има бездна.

 

Сърцето ми захвърли – ей така.

На спирката остана да те чака.

А ти се метна в рент-а-кар кола.

Не спя. Без теб съм просто сянка.

 

Разбирам те. И гняв, и срам,

и малко страх след него ти остана.

Но аз съм тук, до теб. И знам -

без теб ще се превърна в камък.

София, 17-19 май 2021

Колко ти дължа?

Сияеща,

косата ти блести

под нежните лъчи на сънената утрин.

На пръсти влизам.

Все още спиш.

И меки, розови са твоите устни.

 

Усмихваш се в просъница.

Усещаш

милувката на топлите ми длани.

Но, неотворила очи, подушваш.

Донесъл съм латте,

и ягоди, и кроасани.

 

Закуската оставям настрана.

И чак до залез те прегръщам.

Обвила ханша ми с бедра,

на всеки тласък мой отвръщаш.

 

Дълбоко.

Бавно.

Ето че трептиш. Крещиш.

И нокти страстно във гърба ми впиваш..

Студеното кафе ми е като сладкиш,

Когато с теб на залез го изпивам.

 

„Обичам те“ – прошепвам на уше

И мекичката лобула захапвам.

Отвръщаш в миг: „Да, да, добре“,

решила явно, че ти се натрапвам.

 

А после сякаш, че съм чужд,

ме питаш: "Колко ти дължа?"

Изтръпвам.

И се будя с вик.

Без теб.

Без приказка.

И без душа.

София, 1-6 май 2021

Рожден ден

Рожденият ти ден не беше вчера.

Не е и днес. Не предстои.

Не е във понеделник, вторник, сряда.

Не е в четвъртък, петък, ни уикенда дори.

 

Рожденият ти ден е сън. Химера.

Вън него аз съм твоя дар,

а ти щастлива си, че ме намери,

че бях сразен от твоя чар.

 

Фанфари, триумфални арки,

венци и празнична заря,

Не е това което нося.

Не, нямам лъскава кола.

 

Във шепата държиш парченце.

Огризка? Да, но от сърце.

Останало е само толкоз.

Животът го наръфа зле.

 

Макар и малко - цялото е твое.

Надявам се все пак да разбереш:

Огризката съдържа семки -

поливай я и то ще порасте.

София, 2 април 2021

Поплъзновение

Ако бях със 15 години по-млад,

Ако бях по-висок с 8 инча,

Ако вместо закръглен и мъхест тумбак,

Имах плосък корем ('баси кича!)

 

Ако имах талант на добър рисувач,

на джуджета, гиганти и амазонки,

щеше нощем да ме сънуваш със страст,

да ми пращаш целувки и сладки муцунки.

 

Но не съм. Аз съм просто драскач.

Но пък зрял (затова - саркастичен).

С две деца покрай мен - свирен мач.

Как такъв като мен да обичаш?

 

Уморен. Недоспал. "Стар коцкар" -

зад гърба ми така ме наричаш,

и вулгарна твърдиш, че е моята страст,

неспособен съм, мислиш, да те обичам. 

 

Ако бях... Но не съм. И не бях.

Обичта си ти дадох наивно. Изцяло.

"Поплъзновение"? Сигурно. Да. Смъртен грях -

но не спирам да мисля за твоето тяло.

 

Ето тайната: ти си душевен покой.

Искам гушната с часове да те обичам.

"Поплъзновение", "вулгарен, "коцкар" -

о, Любов, май тотално си сбъркала пича.

София, 31/03/2021

Тантра

Бавно.

Бавно.

Приплъзвам ръка.

Плъзвам всъщност върха на пръстите.

Бавно.

Бавно.

Потрепваш.

Изпадаш в екстаз.

Замижаваш.

Широко отваряш очите.

 

Бавно.

Бавно.

Извиваш гръбнак.

После нокти в гърба ми забиваш.

И прошепваш ми: "Пак".

"Още! Пак!". И крещиш,

а с бедрата си ме обвиваш.

 

Бавно.

Бавно.

Космичен поток

през гръбнака ти в миг преминава.

Нишки сребърни,

Златни влакна

те обгъщат. И се взривяваш.

 

Бавно.

Бавно.

Поемаш си дъх.

Как така? Аз нима продължавам.

Бавно.

Ето, развързвам възли

и полека те освобождавам.

Имаш друг.

Да, разбира се, знам.

Чувствам нишки, следи и бариери.

Бавно.

И той остава някъде там.

Бавно.

И го забравяш.

 

Имаш прелестни, нежни гърди.

Кожа мека като коприна.

Бавно.

Бавно.

Езикът върви все надолу.

И долу се впивам.

Нежно.

Нежно.

Рисувам с език.

Бавно.

Нежно.

И се разтопяваш.

Огън пламва.

Отново гориш.

Рязко.

Рязко.

И пак се взривяваш.

София, 27/03/2021

Вулгарно

Красива си.

Обичам да те гледам.

И мога да те гледам с часове.

 

Събличам те.

Със поглед те събличам.

Гърдите. Ханша. Целите нозе.

 

Докосвам те.

Полека те докосвам.

Треперя - ето - сякаш съм дете.

 

Целувам те.

По устните. Във края.

И те прегръщам здраво със ръце.

 

Обичам те.

Вулгарно те обичам.

Обичам те със цялото сърце.

 

Завинаги.

Болезнено. Банално.

Ще бъда тук. Дано го разбереш.

 

22.03.2021, София 

Непростен

Измина приблизително година

В която счупен бях. Но се събрах.

Не можех да работя. Ни да мигна.

Светът ми срина се. Изгубен бях.

 

Но после те намерих. Не отричай!

Въздушни кули смело построих.

Бях Малък принц. Любим? Обичан?

И книга на мечтите сътворих.

 

Поисках прошка, но не я получих.

От твоето мълчание разбрах:

Ненужен.

Непотребен.

Нежелан.

И всичко се превърна пак на прах.

София, 16.03.2021

Валентинка

 Не мога да си купя любовта ти

с подаръци или с букет цветя.

Звъня. Не отговаряш. Игнорираш.

А виждам, че си с телефон в ръка.

Загубих те. Дали въобще те имах?

Целувка. Спирка... като на шега.

Усмивката ти. Блясъкът в очите.

Кажи ми, Обич, бяха ли игра!?

Сънуваш друг. И нямаш пеперуди.

А времето тече като река.

Не мога да спечеля любовта ти,

но стих не пречи да ти посветя.

 

Не прося обич. Страст не се купува.

Подаръкът ми беше от душа.

Щастлив съм, ако знам, че си щастлива.

Това е. Толкоз. Сбогом за сега.

София, 13.02.2021

Лека нощ

Лека нощ!

Пак заспивам със мисъл за теб.

А в съня ми поне ме прегръщаш.

И е пролет.

Дори се държим за ръце.

И в дома си със теб се завръщам.

 

Добро утро!

Бързо скачам да правя кафе.

(Във чинийката слагам бисквитка).

Но те няма.`

Просто... отново е ден.

И мълчим. Доста глупава битка.

 

Ти кървиш.

Имаш прорезни рани от друг.

Аз лежа -

на парчета разкъсан.

Недоверие. Страх. А и малко напук.

Но животът лети. Отлетява.

Аз те искам сега!

И до мен. Ето тук!

Лека нощ...

И заспивам.

И се появяваш...

13/01/2021