Няма те.
Някъде, сгушена
в себе си,
криеш се,
бягаш,
от мен и света.
Тъжна.
Самотна.
В развлечена
тениска
търсиш домашен
уют.
Тишина.
Някой небрежно
разбил е сърцето ти.
Аз ли бях?
Той ли бе?
Или не го знам?
Можеш да дойдеш.
Да ми разкажеш.
Без да те съдя.
Без страх и без
срам.
Бил съм там.
Празен.
Объркан.
Отчаян.
Предаден.
Излъган.
И подигран.
Във огледалото –
призрачна сянка
и тук съм уж,
но винаги някъде
другаде,
в тълпата от
хора - но някакси сам.
Така че,
разбирам те.
Ще те почакам:
седмица, месец или
цял сезон.
Но имаш ръцете ми,
рамото,
плещите...
Да, и сърцето.
Във бурите мога да бъда подслон.
Мога с ръцете си да те издърпам
и после в
прегръдка да те държа.
На рамото можеш
да си поплачеш.
Ще те погаля и
утеша.
На плещите твоя
товар ще поема,
докато си стъпиш
пак на крака.
А пък сърцето
(знам, малко банално) -
ще те обича и
след смъртта.
11 юни 2022
