ПРОЛЕТ

Южният вятър
разби с крак вратата -
сумрака разбърка
в студената църква.
Димът от тамяна,
стреснат, простена,
в абсидата сви се от страх.
Свещите лумнаха с нови молитви.
Молитви за грях.

София, март 1998

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Хапваме риба,
с мискет я поливаме,
и си говорим за разни неща.
Стаята е с букети препълнена.
В тортата свещи игриво трептят.

Леко замаян, вдъхвам парфюма ти.
Добре че и аз не изпратих цветя!

София, 25 март 1998

Разминавания

Нашите срещи са кратки, случайни -
по кръстопътища, мостове,
в речни канали.
Никакви спирки.
Никакви гари.
Нямат една магистрала
нашите прашни съдби.

Влака, във който пътуваш, изпуснах.
Ти пък билет не намери за моя.
Седнах до друга,
а ти - до някой.
Пейзажът разми се
с високата скорост.
Изчезна ликът ти в обратна посока.
Довиждане.
Сбогом.


София, декември 1995

Зимният дъжд

***

Зимният дъжд се оплаква
от тъмната нощ
и студеното време
на моя прозорец затворен.

Чука настойчиво.
Моли се. Стене.
В душата ми иска да влезе.
Сълзите ми иска да вземе.

Кълне се, че вемно
техен съпруг ще е -
благ и покорен.
Реки обещава от мляко и мед.

Но моите сълзи безмълвно блестят -
отдавна са късчета лед.


София, март 1997

Все по-дълги са моите нощи

***

Все по-дълги са моите нощи.
Все по къси са моите дни.
И сънят невъзможен разкош е -
кък със рана в душата се спи?

Твоите каменни устни докоснах
с мойте устни и лед ме обви.
Любовта е пчела медоносна
и умира, ужилвайки ни.

София, април 1997

Животът е театър без публика

***

Животът е театър без публика -
прашни декори, помръкнала сцена.
А входът - по лична преценка.
Цена на билета не е обявена.

И всеки ден - по един нов афиш.
И всеки ден - по една премиера.
Много роли и маски смених
и себе си как сега да намеря?

София, септември 1997

ПРИКАЗКА

Каляска от злато не притежавам
и нямам крилати коне.
За пира тържествен във Вашия замък
пристигнах, пътувайки със БеДеЖе.

И с рокля побрана в черупка от орех
едва ли ще мога да Ви даря.
Но дрехата само ненужно би скрила
прекрасната Ваша снага.

И бик тригодишен с рога позлатени
не водя за жертвен оброк.
Донесох Ви понички с кисело мляко.
Пък аз ще гаврътна бирок.

Но май досадих Ви със свойта визита
и позволете ми да си вървя.
Студент и принцеса не са подходящи
за приказка. Че ще стане една...

София, септември 1997

ПОЧТИ ЕРОТИЧНО

Разстилам се.
Разтапям се.
Потъвам -
под ноктите ти,
драскащи ме нежно.
Прегръщам те.
Гърдите ти целувам.

А ти прошепваш чуждо име...
Грешка?!

София, септември 1997

Докосвам те по рамото

***

Докосвам те по рамото.
Целувам те по устните.
Сърцата ни преплитат се
всред делнична безумственост.

Усмихваме се. Знаем си -
не ще ни разделят
пространство, време, митове
за грях, за нощ, за смърт.

Дори, когато няма те,
аз вътре в мене чувствам те.
Докосвам те по рамото.
Целувам те по устните.

София, октомври 1997

ДОБРО УТРО, ЛЮБОВ

ДОБРО УТРО, ЛЮБОВ

Денят хищно разкъсва ноща -
хоризонтът на изток е кървав.
С устни галиш ти мойте бедра
и полека нагоре се плъзваш.

Устни впиваш във дръзкия изгрев -
розов стратус обвива зората.
Нима мога да вярвам, че грях
е плодът подарен от змията!

София, януари 1998

ЦИРК

***

Всеки ден, като цирков камшик,
влиза с трясък в живота омрежен.
Псувам. Сънено търкам очи.
И се впускам в галоп по манежа.

Всеки ден, като стар акробат,
по въжето без прът балансирам.
Прекосявам пак бездната. Сам.
И овации накрая обирам.

За едни се превръщам в герой.
Други своята завист не крият.
И въздахвам: "Отново успях!".
И пирувам със чаша ракия.

Падам. Ставам. Камшикът плющи.
Сам дресьор съм и сам съм си тигър.
Но манежът е тесен. Уви,
свобода и любов не достигат!

София, февруари 1998

***

Очите ми, казваш,
били огледало
на моята мрачна душа.
Самотни.
Изпълнени с похот.
Към чуждата обич небрежни.
Грешиш!
В очите ми ти се оглеждаш.

София, март 1998

ЕСХАТОЛОГИЧНО

Сковават ме студените завивки
с озъбена, самотна безпощада.
Неотбелязани на картата отбивки
от магистралата към Ада -
тесни, буренясали и стръмни -
безбройни са пътеките към Рая.

Изгарям във целувките безумни,
с които ми благодариш след края.

София, май 1998

***

Прибоят празнува поредна победа -
морето отново наръфа брега.
Вълните превърнаха в дъно
трънливите дюни след кратка борба.

Но в боя морето не мина без жертви
и от черупки съвсем почерня
мокрият пясък. Превърна се в гробище.
Гларуси мъртвите миди кълват...

Созопол, август 1998

***

Дрогиран от безсънна самота,
зеници впивам в теменужената сутрин.
Лилави кръгове лицето ми красят.
Лилави облаци край слънцето се тътрят.

Завивките, чершафите до мен
са твой пашкул. И ти си какавида.
Аз всяка сутрин се събуждам променен
и все не се познавам, щом се видя.

Пресъхналата ми от страст уста
бленува дозата си от ракия.
Лениво синините по врата с памук,
наквасен във оцет, натривам.

Безумен паяк е нощта:
очите ми запълва с фини мрежи -
червени ивички - за бракониерски лов
на целомъдрени копнежи.

Обличам си разхвърляните дрехи.
Извършвам си естествените нужди.
Погалвам те със поглед и си тръгвам -
без друго утре ще сме чужди.

София, октомври 1998

Аз съм хаосът

***

Аз съм Хаосът - пъстър коктейл
от среднощни нестихващи страсти;
вещер, който в бездънен котел
готви каша от горест и щастие.

Аз съм Хаосът - мойта душа
е облечена в сълзи и вятър.
Грехопадам чрез любовта,
но самотност изкупва вината.

Аз съм Хаосът - с топли целувки
разтрошавам черупки и клетки.
Не се плаша от лед и преструвки -
имам кръв да платя всички сметки.

Аз съм Хаосът. Аз съм свободен
да се любя и да обичам.
Ненавиждам реда, суетата
и страха - назовани Приличие!

София, ноември 1998

***

Среща есенна с пролетна обич,
но дъждът този път е студен
и сме трезви. Но странно треперим
не от страст, не от мраз. Уморен
чая хладен набързо допивам.
Мълчаливо излизаме вън.

А във капките по очилата
без тъга се разтича светът.

София, октомври 1999

***

Аз докосвам страхливо дланта ти
като в някакъв черно-бял филм.
Но спектакълът трае секунди -
след овациите пак си мълчим.

Все така си оставаме чужди -
всеки прегърнал своята чаша.
Приближавам се бавно към тебе...
В този миг ни разделя тълпата.

София, 8 декември 1999

Пак се впускам

***

Пак се впускам във вихрено бягство.
Яхвам първият влак сутринта.
Всички пътища вече утъпках,
а нощувам във чужди места.

Аз съборих светата обител
и започнах без страх да руша
чужди крепости, чужди огнища.
И да искам - не мога да спра.

Щом застана за миг неподвижен
ме затрупват руини отвред
и във пристъп на задух се скривам
в будоара на нечий дворец.

София, октомври 1999

Слънчоглед

***

Ако някога почна случайно
да те стягам с каишки отвред,
да те крия във клетка от злато
и да бъда ревнив и проклет.

Ти вземи, вместо меч, този спомен,
как нощес в единасет без пет
ми дари най-красивото цвете -
разцъфтял от любов слънчоглед.

София, юни 2001

Сънувах те приседнала на плажа

***
Сънувах те приседнала на плажа,
в косите си заплела бяло цвете.
Загледана в морето. Тъжна.
С ръце обвила коленете.

Навярно спомен за "преди"
(когато аз не съществувах),
за твойте по-спокойни дни,
сърцето ти е развълнувал.

Ако към тебе приближа,
да те целуна и прегърна,
дали ще се събудя с вик,
че във "преди" съм се превърнал?

2009

Огледало

***

Не ти харесва моят вид –
брадясал, уморен, отслабнал.
Твърдиш, че станал съм циник;
сърцето ти разбил съм бавно.

Твърдиш, че няма в мене пулс;
че любовта е отлетяла.
Огледай се! Добре ме виж!
Та аз съм просто огледало.

София, октомври 2006

ШИЗОФРЕНИЧНО

Целувам те.

Целувам те.

Заспиваш.

И сгушваш се

на дясното ми рамо.

Лежиш

върху гърдите ми - отляво,

завивайки ме

с топлото си тяло.

Прегръщам те.

Прегръщам те.

Бълнуваш.

Насън проплакваш

и крещиш: "Защо!?".

Не спиш.

Ресниците ти сбират

от тъжни сълзи

бисерно свесло.

Разкъсах се.

Разкъсах се.

Но колко

ще трае мойто тържество -

Душата в две души превърнах,

но тялото е пак едно.

Страхувам се.

Страхувам се,

че утре

това ще може да ни раздели.

Обичам те.

Обичам те.

А ти?

А ти?

София, октомври 1997

Оставам съм

Понякога изпивам две кафета,
когато три часа след полунощ е,
и си отиват в домовете,
с такси, осъмналите гости.

С молив рисувам плажа и скалата.
Тогава сред вълните пак се гоним,
а листът е Сърцето на Земята.
Оставам сам, за да те помня.

30 март 1999
София

Де-Метаморфоза

Докоснах пеперудата със пръсти -
в сумрака иначе не можех да я видя.
А тя се сгуши в своите прегръдки -
превърна се отново в какавида.

Созопол, август 1999