Той умира по няколко пъти на ден
Във борбата със чуждите вятърни мелници.
Но с кръвта си придава и вкус, и цвят
На стандартните блудкави делници.
Зведна вечер.
Палатка на морския бряг.
И прегръдка край лагерен огън –
Във века на глобалния онлайн свят
са безумия, раждащи присмех и злоба.
„Свободата е най-скъпоценното нещо“ * –
Непрестанно повтаря идалгото в мен.
И в борбата със чуждите вятърни мелници
Аз умирам по няколко пъти на ден.
29 юни 1998, София
* Сервантес, М. "Дон Кихот": II,30
Боли.
Мълчанието ти е толкова
болезнено.
Душата ми се свива, свива,
свива.
Боли.
Сърцето ми кърви -
посечено.
Но, като роза, ти си
мълчалива.
Боли.
А аз не знам
с какво успях така да те
уплаша.
Дали ме виждаш като стъклен
похлупак?
Или като гъсеница - космат?
Боли.
Не искаш ли да ти разкажа?
За нощите прекарани без
теб.
За празните завивки на
дивана.
За всеки стих на тебе
посветен.
Сгреших.
Но не разбрах в какво.
И само спомен за целувка ми
остана.
Мълчиш.
Не отговаряш.
Любовта красива е, когато е
взаимна.
Но обич е дори това, че ти
мълчиш,
А аз не спя.
И ме боли.
Боли.
Нали?
29.10.2021, София
Студено.
Студено.
Толко'
студено, че в мигом замръзнах от студ.
Погледът
- празен и с малко презрение:
"Този
какво прави отново тук?!".
Бягаш
във ъгъла,
обвита
в мълчание.
Явно
е, ясно е - обичаш друг.
Тяло
сковано от напрежение.
Бледа
си, някак.
Не
ме изпращаш -
сигурен
признак, че вече съм чужд.
Странно
е.
Тъжно
е.
Обич
ти нося.
За
теб се тревожа: "Как си сега?"
Месеци
свита.
Година
мълчание.
Звъня,
но не вдигаш...
Остана
ми кошница сухи цветя.
София, 21.10.2021
