на дъщеря ми
Знам, че няма да ме разбереш.
Не
харесваш поезия. Зная.
Ще го
напиша. Ще го зачетеш,
но
едва ли ще стигнеш до края.
Не се
сърдиш. Да, чух го това.
Но
пък явно мен обвиняваш.
Мълчаливо
обръщаш глава:
невидим
съм и ме подминаваш.
Ти не
знаеш какво е това:
Да
споделяш последната вафла,
а
спагети да бъдат "луксозна храна",
да ги
топлиш на печка с нафта.
Ти не
знаеш какво е това:
Пет
квартири с една тоалетна,
чужд
език, във чужда страна,
а
самотата да е ежедневна.
Да
започнеш от пода. С матрак.
И
кънтящи стени да те смазват.
Празнотата
е най-страшна в мрак.
А
молитвите не ни предпазват.
Ти не
знаеш какво е това,
да ти
кажат: "Роди се принцеса"
И
внезапно да имаш крила.
И
горчилката да преглъщаш по-лесно.
Ти не
знаеш какво е това.
Да те
лъжат, докато те гледат в очите.
Как
боли от камата забита в гърба,
а от
думи токсични как пари в гърдите.
И
тогава - на пода, с матрак.
И
отново си сам в празнотата.
Чаках.
Плаках. И го премълчах.
Но
ето, че пак се повтарят нещата.
Ти си
вече голяма. Нали?
Да
пораснеш изчаках. Останах.
Но не
може безкрай да боли.
Няма
смисъл, щом обич няма.
Ти не
знаеш какво е това.
без
покана да си за сладкиша.
Знам
че няма да ме разбереш.
Но
бях длъжен да го напиша.
16 юли 2024
