Колко ти дължа?

Сияеща,

косата ти блести

под нежните лъчи на сънената утрин.

На пръсти влизам.

Все още спиш.

И меки, розови са твоите устни.

 

Усмихваш се в просъница.

Усещаш

милувката на топлите ми длани.

Но, неотворила очи, подушваш.

Донесъл съм латте,

и ягоди, и кроасани.

 

Закуската оставям настрана.

И чак до залез те прегръщам.

Обвила ханша ми с бедра,

на всеки тласък мой отвръщаш.

 

Дълбоко.

Бавно.

Ето че трептиш. Крещиш.

И нокти страстно във гърба ми впиваш..

Студеното кафе ми е като сладкиш,

Когато с теб на залез го изпивам.

 

„Обичам те“ – прошепвам на уше

И мекичката лобула захапвам.

Отвръщаш в миг: „Да, да, добре“,

решила явно, че ти се натрапвам.

 

А после сякаш, че съм чужд,

ме питаш: "Колко ти дължа?"

Изтръпвам.

И се будя с вик.

Без теб.

Без приказка.

И без душа.

София, 1-6 май 2021