Ако някога забравя

Припомни ми кой ден сме!  Коя е годината? Какво направихме с отминалото време? Разтърси раменете ми, Забравих си името – силно в лицето ми го изкрещете!   Ако си затръвгвам, ме заключете! Ключа изхвърлете нощем в градината! После отново ми припомнете кой съм, какъв съм и че още ме има!   Ако някога забравя, че обичам да пея – китарите и виковете през нощта – припомнете ми кой съм, за какво живея и бедрата нежни около моя врат.   Мечтите ми смели – и тях припомнете! А също и сълзите, и какво обещах. Ако някога пак реша да избягам, ми припомнете какъв всъщност бях.   Ако някога забравя, че обичам да пея – китарите и виковете през нощта – припомнете ми кой съм, за какво живея и бедрата нежни около моя врат.   Припомни ми кой ден сме!  Коя е годината? Пловдив, 22.06.2025 *бележка за франкофони: В контекста на „...et les cris“ (виковете) „mes plus belles conneries“ (моите най-красиви глупости) и „ce pour quoi je frémis“ (това, от което трептя), смятам че идиомът"Les jambes à mon cou" е използван от ZAZ като съзнателна игра на думи с еротична конотация, а не просто в смисъла на българския идиом "духвам с вятъра" и затова е преведно като "бедрата нежни около врата ми"

 

Ослепена от нощта

Аз ослепях от светлините на нощта.

Очи разтърквам, пълни със карфици.

Тук, като Пиеро, те чакам 100 лета,

и в смъртоносна близост са колите.

А ти дойде и си подсвиркваш.

 

Аз ослепях от светлините на нощта.

Подритвам шумно тенекиена кутия.

Обичах те. Изгубих си ума.

На дрейф съм, като кораб без кормчия.

А ти дойде и си подсвиркваш.

 

Аз ослепях от светлините на нощта.

Кажи, харесваш ли живота си в момента

или по склона по инерция се спуска?

А само в пепелника пепелта,

напомня за нощта ни, без закуска.

Животът влак е, а завоите са нелепи.

Но ето, малка гара предстои.

Сърцето ми вземи във своите шепи!

 

Аз ослепях от светлините на нощта.

Прощален танц. Ръка към теб протягам.

Тук, като Пиеро, те чаках 100 лета,

А ти дойде и си подсвиркваш.

 

(ZAZ - Eblouie par la nuit)

Пловдив, 21.06.2025

Среща (по Шрьодингер)

Моята среща не се появи.

Моята среща не се появява.

Седнах на бара. Поръчах си ром.

Поръчах достатъчно всъщност за двама.

 

Страстно фламенко. "Палмас!" (във такт).

Друга на масата вече присяда.

Лека закачка.

Цигара.

Антракт.

Усмивка от млада, подпийнала дама.

 

Тя е приятна компания. Знам,

вече ѝ имам дори телефона.

Но тя не си ти.

А със теб съм все сам.

Тук си. Понякога.

По-често те няма.

 

"Утре ще звънна".

И тя позвъня.

А ти си уж тук, но всъщност те няма.

Чакам. Не чакам.

По Шрьодингер, знам,

била си,

ще бъдеш,

като в реклама.

 

"Утре ще звънна".

И месец - антракт.

Няма лъжа, но се чувстам измамен.

Беше Великден.

За Коледа - пак.

Тук ли съм?

Може би вече ме няма.

 

София,

май-юни 2025