Ти не знаеш какво е това

                   на дъщеря ми

 Знам, че няма да ме разбереш.

Не харесваш поезия. Зная.

Ще го напиша. Ще го зачетеш,

но едва ли ще стигнеш до края.

 

Не се сърдиш. Да, чух го това.

Но пък явно мен обвиняваш.

Мълчаливо обръщаш глава:

невидим съм и ме подминаваш.

 

Ти не знаеш какво е това:

Да споделяш последната вафла,

а спагети да бъдат "луксозна храна",

да ги топлиш на печка с нафта. 

 

Ти не знаеш какво е това:

Пет квартири с една тоалетна,

чужд език, във чужда страна,

а самотата да е ежедневна.

 

Да започнеш от пода. С матрак.

И кънтящи стени да те смазват.

Празнотата е най-страшна в мрак.

А молитвите не ни предпазват.

 

Ти не знаеш какво е това,

да ти кажат: "Роди се принцеса"

И внезапно да имаш крила.

И горчилката да преглъщаш по-лесно.

 

Ти не знаеш какво е това.

Да те лъжат, докато те гледат в очите.

Как боли от камата забита в гърба,

а от думи токсични как пари в гърдите.

 

И тогава - на пода, с матрак.

И отново си сам в празнотата.

Чаках. Плаках. И го премълчах.

Но ето, че пак се повтарят нещата.

 

Ти си вече голяма. Нали?

Да пораснеш изчаках. Останах.

Но не може безкрай да боли.

Няма смисъл, щом обич няма.

 

Ти не знаеш какво е това.

без покана да си за сладкиша.

Знам че няма да ме разбереш.

Но бях длъжен да го напиша.

 

16 юли 2024

София

Ако някога забравя

Припомни ми кой ден сме!  Коя е годината? Какво направихме с отминалото време? Разтърси раменете ми, Забравих си името – силно в лицето ми го изкрещете!   Ако си затръвгвам, ме заключете! Ключа изхвърлете нощем в градината! После отново ми припомнете кой съм, какъв съм и че още ме има!   Ако някога забравя, че обичам да пея – китарите и виковете през нощта – припомнете ми кой съм, за какво живея и бедрата нежни около моя врат.   Мечтите ми смели – и тях припомнете! А също и сълзите, и какво обещах. Ако някога пак реша да избягам, ми припомнете какъв всъщност бях.   Ако някога забравя, че обичам да пея – китарите и виковете през нощта – припомнете ми кой съм, за какво живея и бедрата нежни около моя врат.   Припомни ми кой ден сме!  Коя е годината? Пловдив, 22.06.2025 *бележка за франкофони: В контекста на „...et les cris“ (виковете) „mes plus belles conneries“ (моите най-красиви глупости) и „ce pour quoi je frémis“ (това, от което трептя), смятам че идиомът"Les jambes à mon cou" е използван от ZAZ като съзнателна игра на думи с еротична конотация, а не просто в смисъла на българския идиом "духвам с вятъра" и затова е преведно като "бедрата нежни около врата ми"

 

Ослепена от нощта

Аз ослепях от светлините на нощта.

Очи разтърквам, пълни със карфици.

Тук, като Пиеро, те чакам 100 лета,

и в смъртоносна близост са колите.

А ти дойде и си подсвиркваш.

 

Аз ослепях от светлините на нощта.

Подритвам шумно тенекиена кутия.

Обичах те. Изгубих си ума.

На дрейф съм, като кораб без кормчия.

А ти дойде и си подсвиркваш.

 

Аз ослепях от светлините на нощта.

Кажи, харесваш ли живота си в момента

или по склона по инерция се спуска?

А само в пепелника пепелта,

напомня за нощта ни, без закуска.

Животът влак е, а завоите са нелепи.

Но ето, малка гара предстои.

Сърцето ми вземи във своите шепи!

 

Аз ослепях от светлините на нощта.

Прощален танц. Ръка към теб протягам.

Тук, като Пиеро, те чаках 100 лета,

А ти дойде и си подсвиркваш.

 

(ZAZ - Eblouie par la nuit)

Пловдив, 21.06.2025

Среща (по Шрьодингер)

Моята среща не се появи.

Моята среща не се появява.

Седнах на бара. Поръчах си ром.

Поръчах достатъчно всъщност за двама.

 

Страстно фламенко. "Палмас!" (във такт).

Друга на масата вече присяда.

Лека закачка.

Цигара.

Антракт.

Усмивка от млада, подпийнала дама.

 

Тя е приятна компания. Знам,

вече ѝ имам дори телефона.

Но тя не си ти.

А със теб съм все сам.

Тук си. Понякога.

По-често те няма.

 

"Утре ще звънна".

И тя позвъня.

А ти си уж тук, но всъщност те няма.

Чакам. Не чакам.

По Шрьодингер, знам,

била си,

ще бъдеш,

като в реклама.

 

"Утре ще звънна".

И месец - антракт.

Няма лъжа, но се чувстам измамен.

Беше Великден.

За Коледа - пак.

Тук ли съм?

Може би вече ме няма.

 

София,

май-юни 2025 

Объркана приказка (за възрастни)

Красавицата бавно приближи.

Приседна леко. На ръба на стола.

Усмихна се, притворила очи,

а Звярът нежно я съблече гола.

 

Врата целуна и надолу продължи.

Със нокти леко по гърба я драска.

Останалото тук ще премълчим,

но я взриви със лъвските си ласки.

 

А Звярът е различен от Жабок,

и в Чуден принц не се превърна.

Красавицата 100 годишен сън заспа.

И в замъка забрави да се върне.

 

София,

27.04.2025 

Валентинка No.3

Спрях да чакам да ми позвъниш.

Спрях да чакам дори да ми пишеш.

Нямаш време. Така е уви,

щом в живота ти съм излишен.

 

Ще отминат години без "нас".

И случайно, на стълб поолющен

Ще ме видиш: портрет изжълтял.

Ще научиш, че съм си отишъл.

 

Ще отидеш на църква и свещ,

Ще запалиш със сълзи в очите.

И ще молиш да се преродим,

за да можем да се обичаме.

 

Заедно с Ланселот и със Тристан,

брулен бясно от адския вятър,

Ще ти помахам отдолу с ръка,

а ти чуй как тревата въздиша.

 

Но... не е нужно да бъде така.

Погледни ме без страх. Със сърцето.

Аз все още съм тук. И съм жив.

Не те чакам. Но те обичам.

 

13.02.2025

София